Aбонирайте се, за да получавате известия за нови епизоди
Павел Койчев и Маргарита Доровска записват епизод 14 в ателието на автора в Горна Баня
В ателието в Горна баня, където светлината се процежда меко през различни материали, Павел Койчев ни посреща сред скулптурите си от оникс, стиропор, дърво, бронз, текстил, стъклопласт, стъкло и грешки, с които сам себе си изненадва. Най-сетне в собствено пространство след десетилетия работа в бараки, мазета, сутерени и други временни решения. В този дом на формата, говорим за материята, времето и човекът, който никога не е чакал да бъде разбран, за да започне да действа.
На входа стои „Семейство” - скулптура от 1967, наскоро отлята в алуминий.
Вътре гостоприемно ни посрещат скулптури от оникс, стиропор, дърво, бронз, текстил, стъклопласт, стъкло. “Всеки материал става за пластика,” казва Койчев. „Но бронзът… отливката най-вече, бронзът е този, в който се личи кой какво може и кой какво е.
Разговорът ни, записан в началото на лятото на 2024, тръгва от последната му изложба в Градска художествена галерия – Пловдив, в залата, която смята за най-добрата в страната за скулптура. Изложбата носи заглавието „Хоризонтално, отвесно, наклонено”. Три състояния в пространството, но и три начина да съществуваш. Абстрактни, цветни форми, съзнателно далеч от очакваното. „Не искам да се повтарям. Нито материално, нито тематично.“
“ХОРИЗОНТАЛНО, ОТВЕСНО, НАКЛОНЕНО”, 2024, Градска Художествена галерия Пловдив
„Разкажи ни кога започна да се занимаваш с изкуство? Защо? Как разбра, че това е твоето нещо?”
„Аз и досега не съм разбрал”, отговаря авторът.
После се връщаме назад. До общежитието в Банкя през 40-те. До детето, което рисува без да е виждало жив художник и разбира се до първия „огромен житейски удар”, нанесен от бюст на Волтер – двойка по рисуване в Художествената гимназия, заради която е на крачка от изключване. „Павка, като направиш сега годишния изпит по скулптура, ще може да се поправи оценката, защото скулптура се гледа отвсякъде. А аз до тогава скулптурата хич не я обичах. Ама хич. То беше едни мазета, кал. Ама никакво отношение нямах. Обаче тя в един момент се превърна във възможност за спасение.”
Разказва ни за първата голяма поръчка – скулптурна композиция за гаровия площад в Благоевград. Приета, отлята, монтирана… и на следващия ден премахната. „Едно смразяващо мълчание“, описва той реакцията на официалните лица. Скулптурите са прибрани в склад. По-късно върнати. После преместени. Днес се намират в центъра на града, макар че Койчев вярва, че са били създадени само за гарата.
След 1989 идва свобода, но и още по-голяма самота. Над 30 самостоятелни изложби – всяка с нова тема, форма, материал. Никога с поръчка. „Правя това, което ми е в главата.“ Два пъти е имал спонсор, първият от които след новината за клонираната овца Доли, когато създава Стадото в Осиковица.
Разговорът ни отвежда до поляната в Осиковица, където се случва едно от най-важните „съхранения” в живота на Койчев и вероятно най-красивата скулптурна градина в страната ни - ей така, от късмета и нуждата. Над сто оригинални скулптурни модели, изоставени и застрашени от времето, са спасени и облечени в смола, благодарение на филантропа Мирослав Михайлов. „Двама идиоти“, казва Койчев, визирайки себе си и Миро – „ама точно такива идиоти трябваше, за да го има това място.“
Там, сред тези работи, стои „Градежът” – скулптура-къща, направена от плет и кал. Проектирана като пластика, обитаема като дом. „Ако с нещо се гордея, то е това.“ Без проектанти. Без разрешителни. С майстор от Неделино и трима помощници, които строят по макет в мащаб 1:10. Архитектура, родена от ръце.
Към финала говорим за подкрепата. За липсата ѝ. И за Калина – жената, която никога не е направила скулптура, но е помогнала на десетки да се родят. За Светлин Русев – единственият, който преди 1989 „е направил нещо реално за мен.“ За това как е предлаган два пъти за звание, и два пъти отхвърлен от Централния комитет на партията. И за това как не го е заболяло. „Институциите не са моята мяра. Аз не правя за тях.“
„Не вярвам в идеологии. Не харесвам ограничения. Не знам какво ще направя за другия ъгъл. Не искам да се повтарям.“
Водна паша, 2023, Южен парк, София
И макар името му да се споменава с респект, Койчев остава човек, който отказва да бъде формализиран. Човек, който върви по свой път, в ритъм, който не се поддава на наръчник; скулптор, който е работил с всичко – от оникс до говежди тор. Не за да впечатлява. А защото е нямало друг начин.
Фотографиите са на Иван Бакалов. На него дължим и възможността да си говорим с Павел Койчев. Епизодът е продуциран с частична подкрепа от Национален фонд „Култура”.
На 16 май в зала "Райко Алексиев", СБХ пред многобройна публика беше открита изложбата "Мъжки, женски, среден род, единствено и множествено число" - ако епизодът ви вдъхнови да видите негови творби на живо.
ПРОДУЦЕНТИ
СЪФИНАНСИРАНЕ